Наблюдавам напоследък колко много енергия влагаме ние хората, за да избегнем да се чувстваме по някакъв начин. И си мисля за високата цена, която плащаме с цел да не изпитваме някакви чувства.

За да избегнем да изпитваме страх, влагаме много енергия в това да контролираме.

За да избегнем да се чувстваме отхвърлени, влагаме много енергия в това да сме нужни.

За да избегнем да се чувстваме уплашени или виновни, влагаме много енергия в това да отговаряме на очакванията и да угаждаме.

За да избегнем да сме разочаровани, често си отнемаме шанса да опитаме нещо ново.

За да избегнем да усещаме гнева си, преминаваме собствените си граници и приемаме неща, които дълбоко не харесваме.

За да избегнем да усещаме самотата си, понасяме неудовлетворителни контакти или пък се анестезираме със зависимости.

За да избегнем да усещаме срам, влагаме много енергия в това да предугаждаме правилните стъпки.

За да избегнем да усещаме вина, обвиняваме другите и така се въвличаме в ненужни конфликти.

За да избегнем да се чувстваме засрамени, сме свръх-внимателни и любезни, което източва енергията ни.

Списъкът може да е безкраен и със сигурност е много индивидуален.

Понякога градим цели модели на поведение и дори стил на живот, за да не се докоснем до дадено чувство. Например се стресираме и се подлагаме на постоянна тревожност в амбицията да сме успешни и да избегнем чувството на срам, ако се изложим.

Подобна много висока цена плащаме и за да стоим далеч от чувството на вина, често без дори да го осъзнаваме. Откликваме на всякакви искания от другите, угаждаме и се грижим за всички наоколо, жертваме себе си и своите нужди ежедневно, разболяваме се, изоставяме целите си, забравяме себе си, за да не ни се наложи да постоим с чувството на вина.

Разбира се, неприятните чувства са наистина много неприятни. Но цената, която плащаме, за да ги избегнем, често е много по-висока и оставя по-трайна следа в живота ни.

Струва си да забележим, че съвременните западни ценности много насърчават стремежа ни да избягваме неприятните емоции. Щастието е издигнато в култ с вярване, че да сме щастливи значи да не чувстваме нищо неприятно. И колкото повече преследваме такова щастие, толкова повече се отдалечаваме от него, защото цената, която плащаме, за да избегнем неприятно чувство, ни струва много по-скъпо, отколкото реално да преживеем чувството. Още повече ние знаем, че емоциите са енергия и ако се оставим да ги преживеем, без да се борим с тях, те често преминават като вълна и не са вечни.

Като че сме потопени в някаква илюзия, според която е нормално да сме безметежно щастливи, а всяко по-трудно преживяване е ненормално, нередно и трябва да бъде премахнато. И съм свидетел на вярването, че целта на психотерапията е да елиминира неприятните емоции. Но това не е така. Цел на терапията е да сме по-здрави, което значи по-цялостни, по-гъвкави, по-осъзнати. И всичко това ни най-малко не изтрива неприятните преживявания. Променя отношението ни към тях, разширява възможностите ни за подкрепа и избор, помага ни да ги разчитаме адекватно и да си служим с тях, и това е различно.

Не е здравословно да не изпитваме и неприятни емоции, чувства и усещания. Те са важни, защото ни дават много ценна информация за взаимодействието ни с другите и света навън.

Колкото повече можем да стоим с неприятните си емоции, толкова по-малък е автоматичният несъзнателен натиск да ги избягваме. Така имаме шанс да редуцираме цената, която плащаме за избягването им, и да си спестим много сложни и скъпи маневри. И това изглежда доста по-пълен и удовлетворителен живот. Според мен и по-щастлив.

Ако мога да стоя с неприятната емоция и да се подкрепям, докато стоя с нея, тогава имам избор: дали да вложа енергия в поведение, с което да избегна да се чувствам така, или пък да вложа енергията си в нещо, което ще ми донесе ценност. Дали да бягам от онова, което е неприятно, или да се стремя към това, което ще ми донесе смисъл и удовлетворение.

Да вземем например чувството за вина. Колко пъти казваме Да, когато всъщност ни се иска да кажем Не, но се съгласяваме, за да избегнем да се чувстваме виновни. И това Да не е истинското Да от сърце, а Да от страх, от избягване. Ако мога да си позволя да стоя с чувството на вина, тогава Не-то също е опция и имам избор. И това е важно, ако избирам да съм цялостен и здрав човек.

Нека погледнем и към чувството на страх, също безспорно много неприятно за преживяване. Ако живея в опит да избегна да изпитвам страх, то аз започвам да се стремя да контролирам средата и да търся уверения, че всичко ще е наред. Това означава постоянно да мисля, да предвиждам, да се тревожа и да влагам огромно количество енергия в опита да избегна да усещам страх. Ако обаче си позволя да постоя с чувството на страх, докато се подкрепям и без да бягам, тревожността ми ще намалее.

Вярвам, че е важен съзнателният избор, когато ни е възможен. Тук не насърчавам да правим каквото си искаме, без последствия и без зачитане на другите. Не казвам „хич да не ти пука“, казвам „можеш да го понесеш, с подкрепа, ако си струва“.  

Да стоя с чувството не значи мазохистично да търпя. Да усещам и да стоя с чувствата си това е да ги регистрирам, да наблюдавам, да дишам, докато забелязвам как чувството се усеща вътре в мен и докато наблюдавам и усещам преживяването си, да забелязвам и света извън мен. Простичко е, но прави голяма разлика.

Това е една от важните цели на терапията – да се учим да усещаме чувствата си, да стоим с тях, да се подкрепяме, докато се чувстваме, както се чувстваме, да бъдем със себе си и когато е трудно. Реално така имаме шанс да градим различни сценарии в живота си.

Блог