Правото да преживяваме чувствата и емоциите си е фундаментално човешко право. Както и да се чувстваме, имаме право на чувствата си. Можем да оспорим как ги изразяваме, поведения, избори, реакции, но правото да чувстваме, каквото чувстваме, е свещено право на всеки човек.

Много често обаче, още рано в живота ни, ставаме участници в ситуации, в които чувстваме болка и някой се опитва да ни спаси от нея с различни аргументи под общия знаменател, че нямаме основание (право) да изпитваме това чувство. Защото ситуацията не е чак толкова лоша, това, което сме загубили, всъщност не е ценно, всяко зло за добро… Тоест загриженият за нас в този момент отрича нашата реалност и правото ни да преживяваме чувствата си. И когато някой оспорва вътрешния ни свят, естествената човешка реакция е да започнем да се борим, за да го възстановим някак си, за да си върнем правото да чувстваме чувствата си. Ако нямаме сила или пространство за директна борба, обичайно тръгваме по заобиколни пътища.

Има един много често срещан начин да си връщаме правото да преживяваме чувствата си. И този начин сам по себе си носи страдание на много от нас. Ние забравяме защо сме започнали да го правим, но той се превръща в навик, който ни руши.

Това е навикът, когато ме боли, да започна да търся всички възможни минали, настоящи и хипотетични бъдещи източници на болка в живота ми. Когато ми е зле, да се сещам за всички провали, изоставяния, обиди, разочарования, заплахи, загуби. Да правя черното още по-черно. За да стане толкова черно, че наистина да има защо да изпитвам болка. Ако не е наистина значимо, нямам право да го преживявам.

Можем да разгледаме този навик като една спирала на черно-бялото мислене. Стане ли черно, правим го още по-черно, спускайки се надолу по спиралата. И колкото по-позитивни се стремим да бъдем, отричайки сами на себе си правото на гняв, страх, тъга, болка, толкова по-често от недраматична неприятност, се изпързулваме по тази спирала.

Разбира се, погледнато от мястото на по-мъдрата част в нас, не е възможно в един момент да решим всички минали, настоящи и бъдещи неудачи, още по-малко докато се очерняме и самонаказваме. Ако сме развили навика когато ни боли, да вадим целия си арсенал от самообвинения, фаталистични сценарии и самоопропастяване, хубава стъпка на самопомощ би била да се опитаме да прекъснем плъзгането надолу по спиралата и съзнателно и волево да обърнем глава И в другата посока, като потърсим белите точки в черната картина.

Да, сега боли, и имам право да ме боли, но трябва ли ми, когато ми е тежко, да си слагам още по-голям товар? Докато ме боли, мога ли да погледна и в другата посока и да видя има ли все пак нещо не чак толкова лошо в тази ситуация. Също: кога успях? Как успях тогава? С какво се справих? В какво ме бива? Кога чух добра дума за себе си? Кога някой бе мил с мен? В какво имам сили? Какво друго, което ценя, има в живота ми сега? … Ако черното стане сиво, съм на прав път.

Реално имаме доста по-голям шанс да решаваме проблеми, да търсим как да се подобряваме, да се вглеждаме и да анализираме грешките си, когато сме повече в бялото. Тогава имаме по-пряк и широк достъп до силите и ресурсите си и можем, ако искаме, да ги използваме за развитие. 

Блог