
Вниманието е мощен инструмент, с който можем да разполагаме. Често обаче забравяме да боравим преднамерено с него. Когато се откажем от способността си да насочваме вниманието съзнателно към едно или към друго, то тече автоматично по обичайните коловози.
Например ако един човек е свикнал от дете да получава внимание, когато прави грешки или когато родителите му са недоволни от него, коловозът, който се утъпква, е: обръщам внимание на липсите и дефицитите. Училищната система понякога също затвърждава този модел: с червено се маркират грешките, докато верните отговори или липсата на грешки остават без внимание и отбелязване. Така много често нашето внимание се тренира да върви по пътя на липсата.
В своята книга „Терапия на травмата“, психологът Мириам Тейлър цитира изследвания, според които вниманието е начин да изграждаме невронни пътеки. „Невронният растеж е стимулиран от вниманието. Там, където обръщаме внимание, се развиват невронни пътища.“ Придаваме по-голямо значение на това, което забелязваме, а това, което остава в периферията на вниманието ни, намалява влиянието си върху нас. Тоест аспектите от себе си, от другите и от света, върху които се фокусираме, изграждат емоционалната почва, в която виреем. И ние хората, както всяко живо същество, растем и се развиваме, когато почвата е благоприятна.
Например ако се фокусираме ежедневно върху враждебните реакции, които срещаме, ние затвърждаваме пътеката на страха и на вярването „Светът е опасно място. Не мога да получа това, от което имам нужда“. Ако се фокусираме върху добронамерените реакции, които срещаме, утъпкваме пътека на вярването „Светът е добро място. Мога да получа това, от което имам нужда“.
Повечето ситуации носят в себе си и двата елемента: някой ни критикува с добронамерен тон; някой дружелюбно ни отказва това, което искаме; очакваме едно, а получаваме друго; някой ни помага и изпитваме вина; получаваме, но не това, което искаме; човек, когото харесваме, постъпва по начин, който не одобряваме; полагаме усилия, но не постигаме това, което искаме …
Подкрепящо и здравословно е в такива ситуации да дадем пространство на всичко, което забелязваме, и колкото по-широка е картината, толкова по-малко вероятно е да се фокусираме устойчиво върху един и същи елемент всеки път. Така градим много алтернативни невронни пътеки, които ни разширяват и ни правят гъвкави. Трудност имаме, ако всеки път вървим по една и съща пътека, особено ако тя не създава благоприятна почва за развитието ни.
Би било интересен експеримент всеки ден в продължение примерно на месец да си отбелязвате най-открояващите се елементи от деня. Това може да са чувства, мисли, ситуации… Накрая на периода, който сте си определили за наблюдение, разгледайте има ли общо между ярките моменти през различните дни. Ако открояващите се елементи се повтарят и има много сходства, вероятно си струва да опитате да използвате вниманието като инструмент за промяна в желаната от вас посока.