Раздялата е неизбежна и понякога нужна в живота на всеки човек. Всички ние сме преживявали низ от раздели, някои от които може би оставят трайна следа. Вкусът на разделите в живота ни влияе върху начина, по който се свързваме с хората. Как общуваме, как обичаме, как живеем има общо с това как се разделяме.

Раздялата е процес на отделяне от човек или ситуация. Обикновено раздялата се преживява като загуба и за повечето хора това е болезнен процес.

Да, раздялата е процес и не е еднократно събитие. „Кога се случва разделянето“ е сложен въпрос с много възможни отговори. Понякога раздялата започва, когато осъзнаем, че отношенията нямат бъдеще. Друг път начало на раздялата е някакво дълбоко разочарование. За някои хора раздялата е физическото отделяне. В много случаи започваме да преживяваме раздялата дълго след физическото отделяне.

Всеки преживява раздялата по различен начин. За това как ще преминем през процеса на разделяне влияят много фактори, сред които индивидуалният темперамент, миналата история на човек, характеристиките на връзката, обстоятелствата, начинът, по който се случва раздялата, достъпната подкрепа в обкръжението…

Заедно с разнообразието от индивидуални преживявания има и няколко характерни етапа, през които повечето хора минаваме, когато се разделяме. Тези стъпки нямат линейна последователност и те не се случват в определени времеви интервали. Познаването им често ни помага да си дадем правото да изпитваме чувствата, които изпитваме, да стоим по-спокойно с преживяването си и да се отнасяме с повече приемане и грижа към собствения си процес на отделяне.

Нека разгледаме различните етапи от преживяването на раздяла:

Шок и отричане

Обикновено това е първият етап от преживяването на раздяла. На тази фаза често се чувстваме сякаш нищо не се е случило. Отричаме раздялата, отричаме чувствата си или отричаме стойността на връзката като цяло. В този смисъл обезценяването е и форма на отричане. „Нищо кой знае какво не е станало“, „Животът продължава“, „Тази връзка и без това не ми трябваше“, „Той/тя не ме заслужава и това не ме интересува“… На тази фаза продължаваме ежедневието си все едно нищо не се е променило.

Отричането е нормална реакция, която ни помага да си вземем малко време и да съберем ресурс, с който да можем да посрещнем реалността.   

Гняв

Гневът ни може да е насочен навън и/или навътре. Ядосани сме на човека, с когото се разделяме, а може да се гневим и на себе си. Възможно е да сме гневни на живота, на света, на всички мъже или жени. Гневът ни помага да се отделим. На тази фаза съзнателно или несъзнателно си казваме „Не! Никога повече…“. Ценно е да разгледаме на какво конкретно казваме „Не повече“. Кое е това, което не искаме повече. Гневът очертава границата ни „Стоп, дотук“. Именно през гнева имаме възможност да опознаем тази наша лична граница: къде е това „Стоп, дотук“, как изглежда, по какво се познава.

И все пак, за да преминем през процеса на разделяне, е нужно да не засядаме трайно на тази фаза. Ако стоим само в обвинения към другия или само в себеобвинения, си ограбваме половината от цялата картина и е трудно да продължим.

Ето няколко въпроса, които биха подкрепили етапа на гнева:

• За какво съм ядосан/а на другия?
• Как преживявам, как усещам този гняв?
• На какво ми се иска да кажа „Не повече“? На какво ми се иска да кажа „Стоп, дотук“?
• Как аз допринесох ситуацията и отношенията да се развият по начина, по който се развиха? Каква е моята отговорност в това?
• С кои мои действия или бездействия аз допринесох да се стигне дотук? С какво казано или премълчано допринесох аз?

Предоговаряне

Тук обикновено търсим да възстановим самочувствието си и надеждата за нови или по-добри отношения. Даваме обещания и сключваме „сделки“ с живота. „Ако съм идеален/идеална, това няма да ми се случи отново“. „Ако постигна по-голям успех, той/тя ще се върне обратно“. „Никога повече няма да… само и само да….“ Много често, ако раздялата е с романтичен партньор, именно на тази фаза се хвърляме в нови авантюри и връзки от типа на отскачането, в които търсим бързо презареждане и възстановяването на самоувереността и на усещането за контрол над живота.

На този етап обикновено вярваме, че можем да поправим нещата.

Въпроси, които биха подкрепили този етап:

• От какво имам нужда, за да възстановя усещането си за сигурност?
• От какво имам нужда, за да си върна евентуално изгубено достойнство, вяра, надежда?
• От какво имам нужда, за да се свържа с усещането, че съм човек, достоен за обич, уважение и добронамереност?
• От какво зависи усещането ми за това Кой съм аз?

На етапа на предоговарянето често се втурваме в най-различни действия, понякога разрушителни за нас, в опит да заситим именно нуждата от сигурност, уважение, достойнство, идентичност, самоутвърждаване, вяра.

Депресия

Тук тъгуваме и скърбим. Усещаме загубата и боли. Реално едва сега започваме да се отделяме. Тук другият ни липсва, спомняме си хубавите моменти. На този етап много често има объркване между „Липсва ми“ и „Искам пак“. Дори и да не желаем дадени отношения да се възстановяват или пък това да е невъзможно, е напълно нормално да тъгуваме, да ни липсва, да скърбим. Тъгуването не означава непременно, че избираме да подновим отношенията.

На тази фаза е полезно да изследваме какво сме изгубили, какво остава в нас и как можем да го носим. Докато на предишните етапи преобладават неприятните спомени, сега много по-силно се свързваме с хубавите преживявания.

Болезнена част от раздялата е и загубата на планове и мечти за бъдещето. Тук скърбим и за тях, за изгубеното бъдеще, което сме носили като представа.

Въпроси, които биха подкрепили скърбенето:

• Какво ми липсва?
• За какво тъгувам?
• Как усещам тъгата?
• Какво изгубих?
• Кое остава с мен?
• Какви различни спомени остават в мен от тези отношения?
• С какви планове и очаквания за бъдещето се разделям?

Приемане

Тук започваме да приемаме раздялата. Това върви и с по-цялостно възприемане на самата връзка, от която се отделяме. Стъпка по стъпка интегрираме вътре в себе си отношенията, с които сме се разделили. Тук не става въпрос да „забравим“, а да продължим заедно с историята, която сме преживели. Изпитваме благодарност за онова, което сме получили, за обмена, за наученото, за пътя. На тази фаза започваме да носим вътре в себе си елементи от връзката, с която сме се разделили.

Въпроси, които биха подкрепили приемането:

• Какво ми даде и какво ми отне тази връзка?
• Как се променя моето усещане за „Кой съм аз“ след тези отношения?
• По какъв начин ме разшири тази история?
• Как се променя животът ми?
• Какви нови планове и надежди за бъдещето мога да изградя сега?
• Заедно с преживяното, каква посока искам да избера сега?

Преминаването през тези етапи обикновенно изисква време. Това е продължителен процес, който няма как да се случи на един дъх или пък на пет последователни хапки. Преживяването на раздяла е като пътека, по която можем да вървим различно. Понякога бавно и последователно, друг път бързаме, връщаме се, спираме се на различни места, прескачаме напред и назад… и помага да наблюдаваме къде сме с вяра, че няма да останем завинаги там.

Блог