Всички познаваме преживяването „Не е честно!“. Обикновено то върви с много гняв, разочарование, интензивно искане и възприятие за несправедливост.

В основата на реакцията „Не е честно!“ стои вярване, че животът и светът трябва да са справедливи. Ако давам, ми се полага да получа.

Наблюдавам как преживяването „Не е честно!“ върви с много гняв и болка, чувство, че сме ощетени и много силно желание да получим отвън. В основата на тази болка има неудовлетворено искане с вярване „Полага ми се“.

Когато сме малки деца, на нас реално ни се полага да имаме семейство, да бъдем обичани, да получаваме. Но ако не сме получили достатъчно безусловна обич и приемане, вътре в нас остава една празнота, която през голяма част от живота си търсим да запълним по най-различни начини.

Един от тези начини е като фиксираме част от енергията си именно във вряването, че светът трябва да е справедлив.

Ако аз живея с вярването, че животът трябва да е справедлив, става много нормално да очаквам, че когато давам на другите, ще получа от тях. И пътят от това място до „Давам, за да получа“ е много кратък, лесно е да се подхлъзнем. Това може да изглежда като:

• Давам най-доброто от себе си, за да получа любов;
• Грижа се за другите, за да и те да се погрижат за мен;
• Обичам, за да бъда обичан/а;
• Първо ти, за да после аз…

Живеейки достатъчно дълго с такъв модел на отношения, ние неусетно, несъзнателно и без да го искаме, започваме да се опитваме да контролираме чрез даване. И това не е истинска свързаност между две открити и уязвими същества. Правим го, когато не познаваме друг начин, когато това е, което сме видели, и когато резервоарът ни от безусловна обич не е достатъчно пълен.

Естествено, в едни близки отношения, никой човек не желае да бъде контролиран. Защото ако някой ме контролира, то аз вече не съм ценна сама по себе си, а ставам обект, източник на блага за другия (най-често емоционални, но не само), с ограничена свобода и без право на избор. Ние, хората, откакто ни има, дълбоко се съпротивляваме на това да бъдем контролирани. И усещайки този модел в друг човек, често несъзнателно, отказваме да приемем даденото, за да не бъдем контролирани.

И веригата се къса. Поява се „Не е честно!“.

Става така, че ако ние „свършим нашата работа“, тоест първата част от споразумението, което живее несъзнавано вътре в нас, и не получим очакваното, страдаме дълбоко, гневим се, обвиняваме другите и света и в нас кънти „Не е честно!“.

И наистина боли.

Малцина избират да обичат користно. Ако се разпознаем в този така широко споделен модел, то е защото не сме имали избор. Досега.

Опитът да се справим с преживяването на несправедливост, като изискаме справедливост, укрепва още повече вярването, че е нормално и че трябва да е справедливо. Ето защо да търсим справедливост, за да облекчим болката, получавайки отвън, това, което е съразмерно на нашето вложение, затвърждава още повече модела, от който страдаме.

Аз вярвам, че би могло да донесе облекчение и промяна на този цикъл, ако разделим схемата на две независими части:

• Давам. Точка. Давам, защото получавам от самия акт на даване. Давам, за да изпитам вътрешно удовлетворение от споделянето на себе си. И това е отплатата, която получавам. Заменям справедливостта отвън със справедливост отвътре. Давам само ако ми носи удовлетворение и смисъл да дам.
• Приемам това, което ми се предлага. Отплащам се с дълбоко приемане, с благодарност. „Връщам жеста“, като оценявам значението му на дълбоко вътрешно ниво.

И наблюдавам. Ако дълго време едни отношения са еднопосочни от моята перспектива, липсва обмен, да давам не ми носи достатъчно удовлетворение. И спирам. Не защото не е честно, а защото избирам да спра.

Блог