Много хора споделят, че страдат от перфекционизъм. Други се гордеят с перфекционизма си. А много от нас имат двойнствено отношение към тази склонност. И това е съвсем разбираемо: всяка наша тенденция някога ни е била нужна. Тя ни е помогнала да се адаптираме към конкретни ситуации и вероятно все още ни помага в определен контекст. В други ситуации обаче, обичайният начин ни пречи, спъва ни. Въпросът е „Перфекционизмът ли управлява мен или аз избирам кога да подходя през стремежа си към съвършенство?“.

Понякога действително е много важно да изпипаме нещата с максимална прецизност. Друг път обаче същият подход изглежда като дребнава педантичност или свръхвзискателност. Тогава оценяваме всяко дело като недостатъчно и самооценката ни (както и тази на хората около нас) страда.

Ако се идентифицираме с перфекционизма и усещаме, че понякога тази черта ни пречи, е полезно да разгледаме нейните функции по-отблизо. Разбирането защо ни е нужно да сме перфектни може да ни помогне да изпробваме и други начини, за да удовлетворим тази потребност. Често това носи облекчение.

Нека разгледаме три основни функции на перфекционизма:

Перфекционизмът като начин да забавим темпото

В днешния забързан свят, в който резултатите и ефективността са на пиедестал, всички ние сме стресирани от постоянния натиск на времето. Сякаш е лукс за малко да забавим и просто да се насладим на някакъв процес или пък на вече завършена дейност. Преди още да сме асимилирали едно, вече сме в следващото. И тук перфекционизмът има много ценна функция. Докато постоянно усъвършенстваме даден проект, какъвто и да е той, имаме право да забавим. Да отложим. Да удължим. Да си дадем време.

Да усъвършенствам нещо не е като да отлагам. Носи съвсем различен нюанс. Не ме прави мързелив, нито бавен, а просто перфекционист. В този контекст, да се лиша от перфекционизма си, би означавало да ограбя от себе си необходимо време.

Перфекционизмът като начин да се предпазим от чувство на вина

Това е много често срещана функция на перфекционизма. Чрез постоянно и може би натрапчиво усъвършенстване се опитваме да се предпазим от чувство на вина. За повечето хора чувството на вина е особено неприятно и трудно. Сигурна съм, че всеки го познава. То върви с дълга върволица от болезнени чувства и вярвания: не съм достатъчно добър, не заслужавам, ще загубя обич и близост, ще бъда наказан, отхвърлен, изоставен, уязвим съм на манипулация, нямам свобода и т.н. Много хора споделят страха от това да се почувстват виновни, защото боли, и са готови на големи усилия, за да избегнат обвинението. И така започваме да се стремим да правим всичко перфектно. Ако правя всичко идеално и ако съм напълно безгрешна, никой няма да ме обвини. Но как да разберем дали нещо е достатъчно съвършено?

Ако използваме перфекционизма с тази функция да ни пази от чувство на вина, то вероятно никога и нищо няма да е достатъчно перфектно и винаги ще се опасяваме, че има още какво да се желае. В този процес добавяме и непрестанни самокритика и самообвинения.

Чувството на вина е толкова по-страшно за нас, колкото повече го носим в себе си. Ако имаме дълъг опит с това да не сме на нивото на изискванията, които са били насочвани към нас, ако много често сме били критикувани и обвинявани в средата, в която сме израснали, вече носим в себе си препълнен съд с вина. И естествено всяка капчица отгоре боли още по-непоносимо. Така започваме да търсим начини да се предпазим. Тук идва перфекционизмът.

Ако разпознаем, че болезненият перфекционизъм е начинът ни да избегнем чувство на вина, може би си струва да се изправим пред него и да го разгледаме фронтално. Да видим колко точно е страшно? Струва ли си да плащаме такава висока цена, за да опитаме да го заобиколим, което невинаги е успешно? Как и наистина ли самокритиката и себеобвиненията ни пазят от обвинения отвън? Изследването на вината е хубав начин да смекчим нездравия перфекционизъм или поне да преразгледаме отношението си към тази стратегия за защита и справяне.

Перфекционизмът като начин да се развиваме

Мисля си, че тази функция на перфекционизма е малко по-различна от предишните две. Виждам разликата в това, че тук перфекционизмът ни подтиква към движение, което може да е в различни посоки и не е на всяка цена. В тази си функция перфекционизмът звучи като въпрос „Как още?“, „Какво още?“. Разширява, обновява и идва не като натрапчива склонност, а като отваряне към нещо ново. Тук „тръгвам към“, а не „бягам от“.

Ако приложим тази трета функция на перфекционизма в преразглеждането на първите две, за да можем да бъдем по-гъвкави и да имаме по-голям и съзнателен избор, е полезно да изследваме как по друг начин и с какви други средства можем да постигнем това, което сме свикнали да постигаме чрез перфекционизъм. Как още мога да забавя? Как още мога да се защитя? Как още мога да се развивам?

Блог