Страхът е нормална и вродена човешка емоция, която всички ние преживяваме. В много случаи чувството на страх е здравословно и ни пази от реални опасности. Например страхът от катастрофа ни кара да натиснем спирачките; страхът да не се отровим ни спира да изядем непозната гъба; стахът от болест може да ни подтикне да се грижим за здравето си.
Казано накратко: страхът има функцията да ни пази от опасност и ни помага да избегнем опасната ситуация.
Когато обаче опасността е въображаема, страхът блокира здравословни движения и стеснява възможностите ни за избор.
Може би най-честият страх, който пречи на щастието ни, е социалният страх. Страхът да не се изложим, страхът да не бъдем отхвърлени, нехаресвани, унижени или изоставени. Все страх „да не“, което подсказва и обичайната стратегия, която повечето от нас възприемаме, за да се справяме с този страх – избягването. Обикновено избягването е несъзнателният ни избор на стратегия за справяне със страха.
Ето една опростена схема на тази верижна реакция:
Поведения на избягване в случая на социалните страхове могат да бъдат:
- Избягвам социални ситуации
- Влагам много енергия и усилия в това да се харесам
- Стремя се да отговарям на очакванията
- Изисквам от себе си да съм перфектна/перфектен
- Стремя се да угодя на другите, така че всички да са доволни
- Стоя в постоянно напрежение и нащрек, за да сканирам средата за потенциално неодобрение
В основата на избягването стои вярването, че не мога да понеса преживяването, ако наистина се срещна с опасността. Възприемам опасността като по-голяма от мен и като надвишаваща ресурсите ми за справяне. Представям си, че ще боли толкова много, че няма да мога да го понеса.
Ето как първата стъпка за по-адаптивно справяне със страха би била да идентифицираме каква точно е опасността. И след това да идентифицираме с какво конкретно поведение я избягваме.
Следващата стъпка, която според мен е ключова, е да потърсим какво би ни помогнало да понесем преживяването от срещата с опасността. Тук идва допускането, че може би мога да го понеса, може би не е чак толкова страшно, да, ще боли, ще е неприятно, но ще оцелея. Обикновено когато съзнателно си поставим въпроса „Мога ли да го понеса?“, ситуацията, която избягваме, спира да изглежда на живот и смърт. Важен въпрос е „Какво би ми помогнало да стоя с неприятното преживяване?“ Често простички неща като това да дишам, да се фокусирам върху сетивните си усещания, да размърдам крайниците си помагат много в това да стоим с дискомфорта.
Следващата стъпка, която изисква доза смелост, активност и последователност, е да се изложим на опасността, без да я избягваме. Не с намерение да го правим винаги, а с намерение да изследваме какво е усещането да се срещнем със страха фронтално, да изпробваме колко точно е страшно, да поставим на реално изпитание вярването не мога да го понеса. Тук е важно това „излагане на опасността“ да се случва постепенно, но и последователно, предизвикано на малки поносими дози. За да се изложим на опасността, е нужно да НЕ следваме обичайното поведение, чрез което избягваме опасността. Например ако опасността е отхвърляне, а стратегията за избягване е угаждане, в конкретна ситуация да НЕ угодим на друг човек и да изследваме как стоим и как понасяме опасността. Акцентът тук не е върху поведението, нито върху резултата, а върху изграждането на вярване мога да го понеса.
Последната стъпка се случва естествено, ако достатъчно дълго „упражняваме“ предишните. Колкото повече опит трупаме, преживявайки, че можем да понесем дискомфорта от срещата с опасността, толкова повече тя избледнява, съответно и страхът избледнява. На този етап ние вече сме значително по-големи от ситуацията, от която сме се страхували. Сега вече имаме избор: дали да предприемем поведенията, с които сме свикнали, или пък да постъпим различно. Тук вече не сме контролирани от страха и имаме свобода да изберем дали и как.
Елена Йорданова 