Разочарованието е болезнено чувство, което вероятно всеки познава. Разочаровани сме, когато искаме нещо и то не се получи. Разочаровани сме, когато изгубим нещо, което е било ценно за нас. Разочаровани сме, когато избраната възможност се окаже недостъпна.
Все по-често съм свидетел на това как боли от загубата на възможност, която сме си „наумили“, че е единствената за нас. И на нагласата „Ако в момента съм привързан към дадена възможност, то тя става единствената за мен“. Тази нагласа нарушава гъвкавостта ни и е предпоставка не само за болка, а и за страдание.
Как развиваме тази нагласа?
Обикновено в основата стои някаква наша нужда или желание. Това може да е нужда от любов, от свързване, от развитие, от сигурност. Кратко след като усетим нуждата или желанието, се поява пред нас начин да удовлетворим това желание. Възможно е нуждата ни да е била там от много време, но да е била незабелязана. И в този момент детето вътре в нас се вкопчва в начина, сякаш начинът и нуждата са едно и също нещо и сякаш този начин е последният и единствен шанс най-накрая да удовлетворим това желание. Толкова много се привързваме към начина, към средството за удовлетворение, че ние забравяме каква е била нуждата в основата.
Това е все едно да сме гладни. И докато изпитваме глад, съзираме една ябълка. В интензивното усещане за глад, ние започваме да копнеем за ябълката, смесвайки глада и нуждата от храна с тази ябълка. За съзнанието ни в този момент няма разлика между глад-храна-тази ябълка. Така ние се привързваме, вкопчваме се към една конкретна алтернатива и за нас в този момент тя придобива статус на Единствена.
Ако се случи така, че тази ябълка се окаже недостъпна, невъзможна, изгубим я, естествено и нормално е да има болка и разочарование. И болката е много по-дълбока и интензивна, ако сме загубили Единственото, а не само една от възможностите. Болката се превръща в страдание, ако заедно със загубата на ябълката, ние изгубим достъп до потребността си, тоест губим част от себе си. Ако преживеем загуба на Единственото и на някаква наша нужда, това влияе дълбоко на начина, по който преживяваме и себе си, и света около нас.
Харесвам вярването „Ако съм привързана към една определена възможност, това НЕ означава, че тя е единствената”. Самото привързване не е еквивалент на единствено, макар че често го преживяваме така. Както и възможността не е еквивалент на нуждата.
Много освобождаващо е да разширяваме алтернативите си и да придобиваме по-голям избор. Възможностите обикновено са много повече от тези, които виждаме в даден момент, и често забравяме, че като човешки същества полезрението ни е ограничено.
Как можем да разширяваме алтернативите си? Първата стъпка е като разграничим от какво имам нужда от как мога да удовлетворя тази нужда. Или по-точно казано: като практикуваме ежедневно това да разграничаваме потребностите си от начините да ги удовлетворим. Разбира се, често едни начини са по-добри от други, но в действителност много рядко има една единствена възможност.
Значителна част от трудността идва и от това, че много от нас нямаме опита и естествеността в това да разпознаваме от какво имаме нужда. Виждаме една ябълка и от виждането й разбираме, че сме гладни. Тоест посоката е генерално обърната. Вместо да погледна в себе си, да видя от какво имам нужда и после да проверя в света навън как и къде мога да удовлетворя тази потребност, аз гледам първо какво се предлага и на тази база правя извод какво искам. В този случай е естествено да се вкопча в ябълката, защото тя идва в мен преди осъзнаването на глада.
Каквито и възможности да загубим, със загубата им ние не губим своите потребности. Вярно е, че от неудовлетворената потребност може да боли. Така ние разбираме за нея. И липсата отваря пространство за нови алтернативи.
За завършек предлагам следните въпроси за ежедневно изследване:
- От какво имам нужда?
- Какви са всички възможни начини да удовлетворя тази нужда?
- Има ли и други алтернативи?
Елена Йорданова 