Едно от най-полезните знания, които придобих по пътя си, е това за природата и ролята на чувствата и емоциите в живота ни.

В детството рядко ни учат как да се отнасяме към чувствата и емоциите си. Често развиваме нездравословно отношение към тях, което изкривява начина, по който виждаме света, и обикновено това върви с немалко болка.

Това нездравословно отношение ще нарека тук „митове“, тоест вярвания, които не са основани на реалността, но имат силно влияние върху нас. Може би без да си даваме сметка, се опираме или дори ръководим от някои от тях и това ни вреди.

Разделям тези митове в две основни групи. Представете си ги като крайностите на една ос.

Едната група митове е около вярването, че чувствата и емоциите са незначителни, те не са важни. Могат да се считат дори за опасни, тогава ние бягаме и се спасяваме от тях. Тук чувствата и емоциите се потискат и омаловажават.

Другата група митове е около вярването, че чувствата и емоциите са върховна истина, те са същината на живота, главен ориентир и пътеводна светлина. В тази крайност чувствата и емоциите се абсолютизират и замъгляват разсъдъка ни. Тук не можем да възприемаме света реалистично и връзката ни с другите е изкривена.  

Нито една от тези две крайности не ни помага да живеем добре. Разбира се, нормално е понякога в екстремни ситуации да изхождаме от позицията на някоя от тези полярности, но ако трайно поддържаме която и да е от тях, връзката ни със себе си, другите и света е нарушена.  

Тези крайности ни вредят, защото във всяка от тях виждаме само част от картината. Това ограничава възможността ни да избираме. В единия случай зачеркваме енергия, която е част от нас и може да ни даде ценна информация. В другия случай действаме на автопилот, управлявани само от чувствата си, и губим контрол над живота си.

Само когато сме извън „зоната на митовете“, в средния участък от оста, ние можем да сме едновременно свързани и със себе си, и с другите. Тук можем да възприемаме света реалистично и да направляваме по-осъзнато живота си.

Нека разгледаме най-често срещаните митове:

Митове, гравитиращи около потискането на емоции

Чувствата и емоциите нямат значение. Те са просто каприз/лукс.

Това не е вярно. Чувствата и емоциите се пораждат в отговор на нещо. Може да е в отговор на човек, на ситуация, на спомен, на мисъл. Те носят информация и е полезно да ги чуем. Това е далеч от другата крайност, в която сляпо се водим от тях. Просто да ги чуем помага.

Емоцията е енергия, която се поражда в тялото. Когато блокираме дадена емоция, нейната енергия остава капсулирана вътре в нас и ни причинява страдания.

Чувствата и емоциите са опасни.

Зад този мит обикновено стои история, в която сме били свидетели на това как екстремни емоции у друг човек могат да са разрушителни. Възможно е някой от обкръжението ни да е имал непредсказуеми и бурни изблици, които да са били плашещи за нас. Така започваме да се страхуваме, че ако се оставим да усещаме чувствата и емоциите си, те ще ни завладеят изцяло и ще доведат до това да не можем да се контролираме, да не можем да се спрем. Така в опит да избягаме от другата крайност се закотвяме в тази, за да сме максимално далеч от онова, от което се страхуваме. Но колкото повече потискаме емоциите си, толкова по-склонни ще сме в даден момент да избухнем без контрол. Получава се ефект, подобен на тенджерата под налягане.

Мога да си позволя да чувствам нещо само ако е екстремно.

Този мит е силно свързан с предишния и често вървят заедно във вътрешния ни свят. Ако обичайно потискам чувствата и емоциите си, възможно е да мога да започна да ги усещам чак когато са ескалирали до крайност. Нека си представим емоциите в една скала от 0 до 10. Ако потискам всяка емоция, която успея, изведнъж ще ме залее вълна от бурна емоция с размер 8 – 9. Така попадам точно в капана, от който бягам.

Обратното, ако си дадем право да усещаме чувствата и емоциите си, имаме вътрешната свобода да усетим емоцията си още на 2 – 3. Подчертавам да усетим. Да усетим не означава автоматично да я изкараме навън. Или пък 4 – 5. Тук имаме избор да преценим дали, как и какво да изразим навън. Когато обаче емоцията ни ескалира на 9 – 10, е много вероятно тя да ни превземе и да действаме без контрол, на автопилот. Така затвърждаваме вярването, че емоциите са опасни. Да, екстремните емоции могат да са опасни. Но преди да ескалират до максимум, емоциите имат ход на растеж. Ако потискаме емоциите си, за да се предпазим от крайности, не си даваме възможност да усетим по-умерените емоции, които реално ни пазят от крайността.

Митове, гравитиращи около абсолютизирането на емоциите

Ако чувствам нещо, значи е истина.

Да, чувството безспорно е истина. Чувството е реално и валидно за човека, който го изпитва. Но е много важно да направим разграничение между чувство и реалност. Например ако ме е страх, че ще ме нападнат, чувството на страх е просто чувство. Това не означава, че ще се случи. Да, чувството е важно, и все пак е просто чувство. Ако ни е страх, че ще се случи нещо лошо с близките ни, много често срещана тревога, важно е да си напомним, че това е просто чувство и то само по себе си, не означава, че нещо лошо предстои да се случи.

Понякога чувството идва в отговор на определена ситуация. В първия пример, ако видя непознат човек да се втурва към мен, чувството на страх ме ориентира за възможна реална опасност. Но много, много често чувствата се пораждат от спомен, от асоциация, от навик и тогава е ценно да разграничим чувството от реалността. Често емоциите остават в нас много дълго, след като е отминала ситуацията, която ги е предизвикала, и лесно могат да бъдат събудени отново.

Не трябва да се опитвам да променям начина, по който се чувствам, защото това не е истинско.

Реално ние нямаме контрол над чувството, което възниква в нас. В този смисъл не можем да го променим. Но можем активно да въздействаме върху интензивността му. И това прави огромна разлика. Сигурна съм, че всеки би могъл да извика в спомените си ситуация, в която е бил разгневен на 10 (при скала от 0 до 10), и друга ситуация, в която е бил разгневен на 5. Ако се потопите в тези спомени, ще преживеете, че усещането е много различно, макар и емоцията да е почти същата. Интензивността създава наистина голяма разлика.

Знаем, че можем да бъдем свързани със себе си и с другите, да сме адекватни, да правим съзнателен избор само когато емоциите ни са в приемливи за нас граници. Тези граници са различни за всеки човек. Това е нещо като прага на болка. Когато емоциите ни прелеят извън нашите граници на приемлива поносимост, когато сме „извън себе си“, тогава ние не можем да използваме потенциала си. Ето защо има смисъл да влияем на интензивността на чувствата си и това е една от важните цели в терапията. Да разпознаем емоцията, да видим интензивността й и да научим подходящи за нас начини, които да я намалят до приемливи рамки.

Трябва винаги да следвам чувствата си, те показват вярното решение.

Истина е, че чувствата са ценен ориентир. Но ориентир за какво? Много често чувствата ни водят по познатите от миналото ни пътища. Ако искаме да променим нещо в живота си, често се налага да предприемем действия, които са „срещу“ течението на чувствата ни.

Можем да погледнем на чувствата и като на утъпкани невронни пътеки. Ако винаги следваме чувствата си, ние вървим по утъпканите вече пътеки и нямаме шанс за промяна.

В тази връзка харесвам метафората за движение на кораб по вода. Имаме избор: да се носим по течението (на емоциите), което може и да е съвсем чудесно, или да сменим курса, ако искаме да стигнем на друго място.

Блог